Баба ми е много набожна. Сигурно заради това, Всевишният реши преди да я прибере при себе си да ú даде време да се прости с близките си. В последните си дни, тя най-много искаше човешка компания. И защото майка ми и леля ми не могат да са винаги при нея, тя разказваше за двама непознати, които я навестяват и понякога спят при нея. Мисля си, че това трябва да са били ангели. Виждам Баба да лежи в леглото си, слаба, с поглед вперен някъде в пространството и усмивка нетипична за човек отиващ си от рак на 83 години. „Бог е милостив”, казва тя и вярвам, че в онези моменти той и показва вратите на Рая. Защото няма по-добър човек от Баба. И тази гледка е по-силна от болката – физическа и душевна. Дава ти спокойствие за бъдещето, кара те да мислиш повече за другите.
Моята баба сякаш е друг човек. Дали в някакъв момент не се е примирила със смъртта? Идеята за т.нар. “let go”, когато си приел, че всяко нещо има своя край и той наближава. И тогава ти става леко и казваш по-лесно довиждане и разбираш, че няма да видиш как правнукът ти пораства, как третият ти внук се жени и още толкова много неща. Трудно е да кажеш довиждане. Казват, че в такива моменти човек се вкопчва в живота и поглъща жадно всеки миг. Не знам.
На вратата на стаята на баба ми има лист, на който пише: „Списък с лекарства за взимане всеки ден”. Там денят е разделен на три и преброявам, че сутрин трябва да погълне словом и цифром 15 хапчета, а вечерта други 10. Те, разбира се, я поддържат жива и така в продължение на години. Винаги съм мислел, че хапчетата и лекарите като цяло съществуват с идеята да те излекуват от болестите и нуждата да поглъщаш незнайни субстанции, капсуловани в различни размери и цветове, в продължение на години, ми звучи безкрайно абсурдно. До колко те лекуват, щом си оставаш болен? До колко ти вредят? Не знам.
Лежи си Баба в леглото вперила поглед в малкият прозорец и разказва: „Дните ми минават като насън. Вече не знам нито коя дата сме, нито колко е часът,” и моли да дръпнем пердето, защото движещите се от вятъра клони я изнервят. Външният свят няма значение. Останали са само тя и Бог в тази малка стая пълна със снимки и спомени. Дори телевизорът, който преди гърмеше и се чуваше отвъд външната врата, е притихнал безсилен заради своята ненужност.
Като малко дете е Баба. Свила се в леглото сама си напява приспивна песен. „Нани, нани Дамянчо”. Унася се и отива на място където няма болка и лекарства, където денят не се изчерпва единствено с това дали ще може да отиде до тоалетна, защото иначе усложненията са неминуеми. Питам се, какво остава от честта на човека, когато вече не може да свърши нищо сам? Когато главата, ръцете и краката не те слушат, а сърцето или избързва, или изоства от обичайния си ритъм. Какъв е смисълът?
Знам, че Баба вече иска да е там. В Рая. Където ще види отново всички, хора с които е трябвало да се прости през 83-те си години, където ще бъде щастлива и далече от този толкова бързо променящ се свят, който те отчуждава малко след като белите коси на главата ти станат повече от оцветените.
Отивайки там, тя може да бъде спокойна и щастлива. Отгледала е 2 дъщери, трима внука и доживя да види първия си правнук. Научи ни да бъдем щедри и гостоприемни, да мислим за другите и да пазим традициите на арменското семейство. Предаде на следващите поколения семейната история, за да не се забравя никога от къде сме тръгнали, независимо къде ще стигнем.
–––––––––––––––––––––––––––––
Няколко седмици по-късно
Баба си отиде. Стаята никога не е била по-тиха.
