Ден трети
Когато днес тръгнахме на разходка със заека, осъзнах разликата между това да вървиш в гората и в полето. В гората е сенчесто, притихнало, шишарки и съчки пропукват под краката ти, а дрехите събират борови иглички за спомен. Различно беше днес на полето. Там животът крачи наравно с теб. Правя стъпка сред тревите и дузина щурчета ме съпровождат в кортеж, а мухите и комарите обикалят около главата ми като ореол. Природата ме кара да се чувствам специален.
В далечината се чува хлопатар и тръгваме по коларската пътека. Какво има напред? Не знаем и точно това не ни дава мира. Търсим онова далечно място, където залязващото слънце се среща с пътя и сякаш след това няма нищо.
Целта ни отведе в малка горичка, където усиленото звънене на хлопатара се превърна в красива гледка от 6 коня и едно малко конче. Това са други коне, не онези от първата разходка. Особено красиви са двойка бели влюбени, които пасат малко встрани от останалите. Групата е пазена от енергичен тъмно кафяв жребец. Той усети присъствието ми и дойде да се запознаем. Явно ме хареса, защото отърка муцуната си в рамото ми, с което прехвърли част от мухите си върху мен. Именно той носеше хлопатара и останалите се водеха по него. Дълго се любувах на гледката и не усетих кога слънцето започва да отстъпва царството си на луната. От някъде изникна младо момче, сложи повод на кафявия кон и всички заедно тръгнаха в неизвестна посока, но ми махнаха с опашки за довиждане, а някой даже изцвилиха.
Запътихме се към дома и ние със заека. Бяхме открили какво има отвъд залеза и доволно щастливи нямахме търпение да се мушнем под завивките през тази последна вечер на вълнуващи приключения сред природата.
Епилог
Един от големите плюсове на това да имаш дълги уши е, че се налага доста по-рядко да използваш ръцете си, важно каза заекът, докато махаше за довиждане на домакините от Боровец. Автобусът набра скорост и тъжното усещане за края на екскурзията бавно бе заменено от очакваните интересни събития в София.
