*Уводно*
Ако трябва да определя с една дума Том Уейтс, то думата Артист би била най-подходяща за родения преди почти 58 години американец. Освен певец, композитор и текстописец Том Уейтс свири на доста инструменти, участва в множество филма, сред които най-впечатляващи са тези на режисьора Джим Джармуш, работи по три мюзикъла и солидно количество саундтраци (последно се сещам за песента в бара от Шрек 2). Музиката му е многократно номинирана за Оскар и Грами, като два пъти е печелил последните, при това в доста различни като музикален стил категории. Може би затова още не съм написал нито дума за стила на Том Уейтс. Няма и да се опитвам да го обобщя, защото с времето е претърпял доста промени. Дозата ще бъде на час по лъжичка и ще ви оставя да си изберете накрая кое лекарство ви е въздействало най-много. Имате поне 20 причини (албума), за да го харесате.
*Първи стъпки*(1973 – 1976)
Клечка кибрит просъсква миг преди да се разгори и да вдъхне живот на поредната цигара. Първите звуци на саксофона леко заглушават звука от издишания дим, но ти знаеш че е там…едно обичайно начало за песен на Том Уейтс. Започнал сериозни записи на 21 години, първите му албуми се развиват в една типична атмосфера на мрачен американски клуб, където облаците дим никога не се разсейват. На полуосветената сцена има саксофон, контрабас и пиано. Човекът зад пианото разказва истории пропити от алкохол. Гласът му е леко ръмжащ и сякаш смазан с тънък слой мед. Том Уейтс ни залива с блус-джаз. В първите си години далеч по-нежен и традиционен, по-влюбен и позитивен. Събира духа на Лос Анжелис, мистичната Събота вечер и седемдесетте години на миналия век и ни го продава за жълти стотинки, защото има нужда от нещо за пиене.
Но освен този образ Том Уейтс взима и ролята на разказвач на тъжни и смешни истории с помощта на пиано и дори ги записва в един условно наречен „концертен“ албум. Още в него се усещат промени в гласовата бленда, която постепенно преминава в нещо подобно на Луис Армстронг, но за феновете на Уейтс тя напомня напоен с тютюн и уиски 70-годишен клошар, чиято побеляла коса е твърде мръсна за да разбереш годините му. „Warm beer and cold women, I just don’t fit in,“ оплаква се Том от световните несправедливости и с този глас не можеш да не му съчувстваш. А и той го прави свойски, сякаш си седите на бара, топлите бири са две и си говорите както самотни непознати на няколко питиета могат.
*Няколко крачки в правилната посока* (1976-1983)
С промяната на гласа идва и промяна в настроенията. Барът е заменен с улицата, любовта е тъжна, много тъжна. Не е останало нищо за губене, а утрешният ден няма да ти предложи нови предизвикателства. Такива настроения те заливат от албумите, но тук таме чуваме и нахъсани парчета (Whistlin’ Past the Graveyard), така че и дума не може да става за еднообразие. Всичко си зависи от това на каква вълна си. Обвинен, че често излиза пиян на участия Том написва песента „The Piano Has Been Drinking„. И за да довърша темата за алкохола, защото усещам че започва да преобладава, ще цитирам Том Уейтс възпяващ проблемите си с алкохола: „I don’t have a drinking problem, except when I can’t get a drink„. Като цяло албумите са по-дълбоки и лични, а един контрабас вкарва нужния ритъм и прави звука една идея по-мрачен.
Някъде по това време започва и филмовата работа на Уейтс. Първо Силвестър Сталоун му дава роля в „Paradise Alley“, а след това е ангажиран за музиката към филма на Франсис Форд Копола „One from the heart“, за която получава и номинация за Оскар. Честно да си призная и двата проекта са ми крайно непознати, но имената са сериозни, а в случая с Копола това определно си е началото на едно добро приятелство, защото години по-късно Уейтс ще получи роля в познатия на всички филм Дракула (държания в лудница Рънфилд). Следват участия в телевизионни шоута, в които се поддържа съзнателно търсения имидж на пропаднал алкохолик, а вероятността да го видите без цигара е пренебрежимо малка.
*Експериментатор до мозъка на костите* 1983 – 2000
Няколко много важни неща се случват, за да кажем че това си е нов период в музиката на Том Уейтс.
Първо на 31 годишна възраст той взема, че се задомява за госпожица Катлийн Бренан и от тук нататък тя оказва сериозно влияние върху творчеството му, като дори доста от песните са съавторски. Второ Уейтс решава, че пианото му е омръзнало и по-скоро му пречи. Не, не го мързи да свири, даже напротив, заема се с изучаването на различни инструменти и ги вкарва в музиката си.
От горните две неща идва и сериозната промяна в звука, която ще изненадва във всеки следващ албум с нови и нови неща. Влияния от полка, валс, румба и какво ли още не. Вокалите са протяжни, дерящи, романтични. Джазът е отстъпил назад, но са останали лиричните песни, които прорязват всеки албум от тук насетне. Много експериментаторски звук, особено на фона на предишните записи, а от тук насетне мнозина ще посочват Том Уейтс за свой вдъхновител по мрачните пътища на самобитното изкуство. Новото начало се казва „Swordfishtrombones“, ново и защото издателската компания е друга. В следващия албум „Rain Dogs„ лудницата е още по-пълна. Просто няма такава музика! Том Уейтс е на гребена на вълната, експериментът е успешен и Европа е в краката му (в САЩ така и не става особено известен). Ритъмът в Jockey full of bourbon те хваща и няма пускане, спомените те заливат в Time : „And the things you can’t remember tell the things you cant forget that history puts a saint in every dream“ и отпътуваш с Downtown Train. Пътуването в историите на Том Уейтс няма да ви остави да скучаете. Не случайно критиците го наричат един от големите американски разказвачи.
1986-та е много активна година за Уейтс. Получава главна роля в „Down by law“ на Джим Дармуш, където играе заедно с Роберто Бенини; прави театралния си дебют в мюзикъла „Frank’s Wild Years“ написан от него и жена му. Музиката от пиесата година по-късно ще излезе под формата на албум. Така за известно време музиката на на Том Уейтс става проводник на постиженията му в други жанрове на изкуството. Продължава активното сътрудничество с Джим Джармуш и Том написва музиката на филма „Night on Earth“ (1991). По същото време получава и малка роля в „Краля на рибарите“.
Самият Джим Джармуш (р. Джеймс Р. Джармуш) е признат за един от големите световни режисьорни на незаивисимото кино. Аз го открих с „Дух куче: пътя на самурая“ с Форест Уитакър, а после изгледах и няколко от старите му филми. Доста странни, да не кажа скучновати, но може би имат своята идея. Проблемът за мен бе, че рядко се случваше нещо на екрана. Героите седят, пушат и си говорят. Понякога просто мълчат. Не очаквайте фабула. По-скоро става дума за сцени, моменти от живота на хора, които се срещат и разделят. В „Coffee and cigarettes“ сякаш обслужваш клиенти в кафене, където сред препълнени пепелници и полупразни чаши всеки ще разкаже какво му е на сърцето. В една от тези сцени е знаменателната среша на Том Уейтс с друга музикална легенда: Иги Поп. Споменах ли, че почти всички филми на Джармуш са черно-бели? И още нещо, не започвайте със „Stranger than Paradise“! Този филм може да убие всеки ентусиазъм. Участват точно трима души. Събития като цяло липсват. След един час с този филм ти се иска да отидеш до тоалетната, ей така, за да има някакво раздвижване, макар и не на екрана. „Дух куче: пътя на самурая“ ,понеже много ми хареса, вероятно се води за много комерсиален филм, да не говорим, че е и доста различен от другите (за бога, даже е цветен…).
Но да се върнем на Том Уейтс. „Bone Machine“ излиза на бял свят през 1992-а година и получава награда Грами за най-добър алтернативен музикален албум. Първата песен силно напомня танц на скелети в безлунна нощ, а гласът на Том мърмори заклинания, за да изригне секунди по-късно…“The earth died screaming!“ Не липсват и ритмичните мелодии: „Goin’ Out West“, „Black Wing“, нито лиричните отклонения. Албумът наистина има какво да предложи на всеки и е номер едно в личната ми класация. Най-важното: атмосферата се е запазила, дори може би с годините е придобила по-голяма плътност. Ако човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му, то Уейтс явно не е спирал да мечтае, а успехите в киното и театъра са разрушили бариерите пред въображението. Аз поне друго обяснение не мога да дам за това, което звучи от колоните, докато пиша.
Германска музикална постановка за любовта и опасните пътища, по които може да те поведе една необмислена сделка с дявола, това е фабулата в доста по-истеричния „The Black Rider„, базиран на стара легенда върната към живот на театралната сцена през 1990-та година с музикалния съпровод на Том Уейтс. Режисьор е Робърт Улсън, който ще сътрудничи с Уейтс при озвучаването на още две постановки. Албумът е пълен с вариации на всякакви теми: „Russian Dance“, „Gospel Train“, „Carnival“. Наистина сякаш си попаднал в карнавал с присъщите му джуджета, акордеонист, брадата жена и всички се стараят да те забавляват. Интересно и малко страшно се получава. Не липсва и любов:“I’ll shoot the moon right out of the sky for you baby„, а гласът на Том ще те съблазни и ще ти предаде малко от неговата мъдрост в „Crossroads“.
*Все още съм тук* (2000 – )
На прага на новия век Том издава нов студиен албум „Mule Variations“ и получава втората си награда Грами, този път в категория съвременен фолклорен албум на годината. Звукозаписната компания също е нова, а песните са преобладаващо бавни, с повече кънтри мотиви (кънтри в смисъл на американски традиции, не нещо мазно). Има и една психарска история („What’s he building?“) пропита от презрение срещу американското общество, което отказва да приеме различните и винаги ги определя като аутсайдери без бъдеще: „We have the right to know…“. Лиричните моменти също са на висота разбира се: „There’s a woman and in that woman there’s a heart I love I’m gonna take it with me when I go“. Просто са няколко пъти повече от обичайното за предишните албуми.
След края на „Get Behind the Mule Tour“ Том отново се заема с работата си по театрални постановки в сътрудничество с режисьора Робърт Уилсън. Така или иначе от 1973 година до сега са организирани едва 11 турнета, а творчеството на Уейтс просто не се вписва в изяви по концертни зали или стадиони. Ще се изгуби атмосферата и интимността между творец и зрител, която в случая е от огромно значение. Новите албуми са „Allice“ и „Blood Money“, базирани съответно на „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол и „Войцек“ на Георг Бюхнер. Макар първата постановка да е написана и представена на публиката още през 1992-а година, музиката към нея така и не вижда бял свят до 2002-а. И двата албума са крачка назад в експериментаторския дух на последните творби, но както казах по-горе „Allice“ така или иначе е от по-ранния период на Том Уейтс, така че не можем да имаме особени претенции. Виж втората постановка, реализирана през ноември 2000-та година съдържа няколко интересни мелодии. Просто летвата е много високо и поне за мен нито един от двата записа не може да я достигне. През 2004-та година излиза „Real Gone“, който ни връща в духа на музикалните експерименти, протяжното пеене и звуковите ефекти. Дори несвикналия с особеното звучене слушател ще хареса романтиката в поредните „Trampled Rose“ и „Green Grass“: „Lay your head where my heart used to be Hold the earth above me Lay down in the green grass Remember when you loved me„. Трудно ми е да кажа каквото и да е за прекрасната „Day After Tomorrow“. Когато емоциите те заливат и и си спомниш за хората, които обичаш, но вече ги няма…трудно е да се говори. Може само да се слуша. Уникалното в случая е да правиш музика, която да събужда емоции и това е едно от нещата, които прави Том Уейтс наистина велик.
„Orphans: Brawlers, Bawlers & Bastards“ е заглавието на колекцията от 3 диска събрали 54 песни повечето от които неиздавани или рядки версии. За някои това може да е измиване на ръцете, но за феновете е истинско съкровище. Първият диск „Brawlers“ съдържа колекция от среднотемпови блус-рок песни, вторият „Bawlers“ е съставен само от балади, а третият „Bastards“ е израз на експериментаторските търсения на автора. След него групата тръгва на 12-дневното американско „The Orphans Tour“.
Това е историята на Том Уейтс. Или поне онази част от нея, която аз знам. Кой знае, може да ви хареса, може да е точно онова, от което сте имали нужда през последните седмици, както беше за мен преди години. Веднъж качите ли се на шарената въртележка от мелодии другото само ще си дойде. Най-хубавото е онзи откривателски дух, който те кара да нстръхнеш всеки път, когато чуеш някоя песен и буквално ти влезе под кожата. Е при Том Уейтс откритията са на всяка крачка, а той самия все още крачи в търсене на нови музикални кътчета, където да заведе всички нас – неуморните откриватели.
