Не знам кой вятър ме довя в киносалона през онази есенна вечер, нито знам от какво ми стана по-студено – от самотата на екрана или тази в сърцето ми. В тъмната зала само кашлянето на един дядо някъде напред се опитваше да ме лиши от интимната ми среща с филма. Един мъж и една жена.
Двама души се срещат и пътуват. Заедно. Към дома, един към друг, към себе си. Всеки живее в собствен свят. Преживява собствена загуба. Чувства се отчужден от света и се опитва да избяга. Той е автомобилен състезател и сякаш е победил мъката. Усмихва се. Най-вече, когато вижда Нея. Тя също е погребала човека, когото обича, но не иска да бяга. Халката на пръста и носи някаква сигурност. Усмихва се, най-вече на Него. Двамата се смеят. В тъмнината автомобилът сякаш става по-топъл и създава една специална интимност. Кара ги да споделят за миналото, за загубата. Стават по-близки. Той е влюбен. Нея я е страх. В този филм очите говорят повече от думите.
Ето, разказах ви първите 20 минути от прекрасната творба на Клод Льолуш, в която сякаш всяко нещо е символ, а вниманието към детайла е до степен на вманиачаване. Умението на режисьора да рисува емоции с палитрата от филмови сцени е наистина впечатляваща. Актьорите от своя страна се справят с най-трудното: да играеш истински влюбен. И тук не говорим за изпепеляващата любов типична за множество филмови класики. Всяко нещо е заредено с доза нежност и се случва на фона на музика загатваща емоции или в тишината, където актьорското внушение е най-силно.
Любовта в този филм живее на Монмартр 15-40. Той се опитва да я погали по ръката, но тя се отдръпва. Халката проблясва в тъмното. Какво ли не би дал той, за да я прегърне и да и каже колко е влюбен, как му е омръзнало да е самотен, че я чувства близка. Разстоянието сякаш ги сближава и тя му пише: Обичам ви! И той тръгва сред вихър от чувства. Сякаш зарежда автомобила си с тях, защото иска да и каже, че и той я обича и е специална и е мислил за нея. Все неща, които един човек копнее да чуе, да се почувства ценен, харесван, единствен. Щастливи са. Само двамата. Достатъчни. Дали някога са се надявали на това, или са мислели, че след загубата никога повече няма да обичат? Той гали лицето и. Усеща я толкова жива, чувствителна, ранима. Иска да я направи щастлива.
Правят любов. Страстта е прогонена от студения вятър и в киното сякаш става още по-самотно и хладно. Тя си е спомнила за мъжа си. Красиви спомени по мъртвото минало. Мъртво, но не и в съзнанието и. Венчалната халка проблясва. Сърцето и изстива. Той усеща, че нещо не е наред. Тя е някъде другаде, далеч. Няма усмивки. Няма любов. Всеки пуши в своя край на леглото и не поглежда към другия. Сякаш е заменил любимия с цигарата в невъзможността си да остане отново сам. Музиката е тъмна. Тя е облечена в черно сякаш току що е погребала съпруга си в едно повтарящо се всеки ден действие на човек отказващ да продължи напред живота си. Живот след смъртта за нея няма. Тишина. Думите са мъртви. Очите също. Този път тя ще вземе влака…
Но той не може! Той я обича! Сигурно мисли, че трябва да и го каже или покаже. Онова „Обичам ви!” от телеграмата ще остане единственият път в целия филм, когато ще чуете дори и дума за любов. Всичко е в очите, в жестовете, скрито във всяко действие и усмивка. Цялата топлина на света не стигна на тези двама души, за да бъдат заедно. Той я чака на гарата. Вижда я. Прегръщат се, а тя плаче. Двамата замръзват в един финал на обич и тъга по безвъзвратно отишлото си минало, по неусетно отминаващото настояще и пред неизвестното бъдеще.
Кино салонът е осветен от приглушена светлина, но в сърцето ми е тъмно. Навън ме чака още тъмнина. Запътвам се към нея сам.
