Разделяй всичко с другите.

Играй честно.

Не удряй хората.

Връщай нещата там, откъдето си ги взел.

Почиствай след себе си.

Не вземай неща, които не са твои.

Нараниш ли някого, извини се.

Мий си ръцете преди ядене.

Пускай водата в тоалетната.

Топлото мляко е полезно.

Живей хармонично – всеки ден учи, мисли, рисувай и пей, и танцувай, и свири, и се труди по малко.

Всеки следобед си поспивай.

Излезеш ли навън, оглеждай се, когато пресичаш, дръж се за ръка и не се отделяй от другите.

Вярвай в чудеса. Припомни си малкото зрънце, посадено в пластмасова чаша: корените растат надолу, а растението нагоре и никой не знае нито как, нито защо, но всички сме като него.

И златната рибка, и хамстерите, и бялата мишка, и дори растението в пластмасовата чаша – всички умират. Ние също.

И накрая си спомни буквара и първата дума, която си научил – най-великата дума на всички времена – ВИЖ

На това ни учи Робърт Фулам във „Всичко, което трябва да знам, съм научил в детската градина“. Чудесно е, нали!

Моята баба сякаш е друг човек.  Дали в някакъв момент не се е примирила със смъртта? Идеята за т.нар.  “let go”, когато си приел, че всяко нещо има своя край и той наближава. И тогава ти става леко и казваш по-лесно довиждане и разбираш, че няма да видиш как правнукът ти пораства, как третият ти внук се жени и още толкова много неща. Трудно е да кажеш довиждане. Казват, че в такива моменти човек се вкопчва в живота и поглъща жадно всеки миг. Не знам.

На вратата на стаята на баба ми има лист, на който пише: „Списък с лекарства за взимане всеки ден”. Там денят е разделен на три и преброявам, че сутрин трябва да погълне словом и цифром 15 хапчета, а вечерта други 10. Те, разбира се, я поддържат жива и така в продължение на години. Винаги съм мислел, че хапчетата и лекарите като цяло съществуват с идеята да те излекуват от болестите и нуждата да поглъщаш незнайни субстанции, капсуловани в различни размери и цветове, в продължение на години, ми звучи безкрайно абсурдно. До колко те лекуват, щом си оставаш болен? До колко ти вредят? Не знам.

Лежи си Баба в леглото вперила поглед в малкият прозорец и разказва: „Дните ми минават като насън. Вече не знам нито коя дата сме, нито колко е часът,” и моли да дръпнем пердето, защото движещите се от вятъра клони я изнервят. Външният свят няма значение. Останали са само тя и Бог в тази малка стая пълна със снимки и спомени. Дори телевизорът, който преди гърмеше и се чуваше отвъд външната врата, е притихнал безсилен заради своята ненужност.

Като малко дете е Баба. Свила се в леглото сама си напява приспивна песен. „Нани, нани Дамянчо”. Унася се и отива на място където няма болка и лекарства, където денят не се изчерпва единствено с това дали ще може да отиде до тоалетна, защото иначе усложненията са неминуеми. Питам се, какво остава от честта на човека, когато вече не може да свърши нищо сам? Когато главата, ръцете и краката не те слушат, а сърцето или избързва, или изоства от обичайния си ритъм. Какъв е смисълът?

Знам, че Баба вече иска да е там. В Рая. Където ще види отново  всички, хора с които е трябвало да се прости през 83-те си години, където ще бъде щастлива и далече от този толкова бързо променящ се свят, който те отчуждава малко след като белите коси на главата ти станат повече от оцветените.

Отивайки там, тя може да бъде спокойна и щастлива. Отгледала е 2 дъщери, трима внука и доживя да види първия си правнук. Научи ни да бъдем щедри и гостоприемни, да мислим за другите и да пазим традициите на арменското семейство. Предаде на следващите поколения семейната история, за да не се забравя никога от къде сме тръгнали, независимо къде ще стигнем.

—————————————————————————————

Няколко седмици по-късно

Баба си отиде. Стаята никога не е била по-тиха.

Скъпи познати и непознати читатели, ако имате заек, или друг много скъп приятел, и искате да го запознаете с нашата детска градина, ще се радвам да ми пишете на e-mail: architectofmind(@)yahoo.com

Из „Вино от глухарчета“ от Рей Бредбъри

Мразя времето. То остави цялата романтика в миналото, а с почти всичките ми приятели, вече се забавлявам само докато разлгеждам албуми със снимки.

„Защото няма по-щастливо време от детството, когато целият свят се побира в една стая с добрите вещи, добрите хора и добрите приказки в нея, а окото на телевизора само напомня, че някъде има и друг свят с други различни неща в него, но за тях ви е още рано. И когато заспивате нощем, не мислите за тяхната неизвестност, а сънувате хубавите случки от днешния ден, които утре ще искате да се повторят.“

Колко е приятно да се събудиш в събота сутрин (към обяд) и приятно сънен да видиш усмихнати плюшени приятели, които си седят около теб и пазят детето от лошите сънища.

Когато днес тръгнахме на разходка със заека, осъзнах разликата между това да вървиш в гората и в полето. В гората е сенчесто, притихнало, шишарки и съчки пропукват под краката ти, а дрехите събират борови иглички за спомен. Различно беше днес на полето. Там животът крачи наравно с теб. Правя стъпка сред тревите и дузина щурчета ме съпровождат в кортеж, а мухите и комарите обикалят около главата ми като ореол. Природата ме кара да се чувствам специален.

В далечината се чува хлопатар и тръгваме по коларската пътека. Какво има напред? Не знаем и точно това не ни дава мира. Търсим онова далечно място, където залязващото слънце се среща с пътя и сякаш след това няма нищо.

Целта ни отведе в малка горичка, където усиленото звънене на хлопатара се превърна в красива гледка от 6 коня и едно малко конче. Това са други коне, не онези от първата разходка. Особено красиви са двойка бели влюбени, които пасат малко встрани от останалите. Групата е пазена от енергичен тъмно кафяв жребец. Той усети присъствието ми и дойде да се запознаем. Явно ме хареса, защото отърка муцуната си в рамото ми, с което прехвърли част от мухите си върху мен. Именно той носеше хлопатара и останалите се водеха по него. Дълго се любувах на гледката и не усетих кога слънцето започва да отстъпва царството си на луната. От някъде изникна младо момче, сложи повод на кафявия кон и всички заедно тръгнаха в неизвестна посока, но ми махнаха с опашки за довиждане, а някой даже изцвилиха.

Запътихме се към дома и ние със заека. Бяхме открили какво има отвъд залеза и доволно щастливи нямахме търпение да се мушнем под завивките през тази последна вечер на вълнуващи приключения сред природата.

Епилог

Един от големите плюсове на това да имаш дълги уши е, че се налага доста по-рядко да използваш ръцете си, важно каза заекът, докато махаше за довиждане на домакините от Боровец. Автобусът набра скорост и тъжното усещане за края на екскурзията бавно бе заменено от очакваните интересни събития в София.

Когато си приготвих раницата за път, предвидливо сложих заека най-отгоре и оставих ципа леко отворен, за да може да гледа. Нали ми е един такъв любопитен приятел. Няколко трамвая по-късно, двамата се настанихме удобно на съседни седалки в автобуса за Самоков и с интерес разглеждахме красивите места, покрай които минавахме. В Самоков се оказа, че има половин час до маршрутката и опостуших две кебапчета големи почти колкото заека, който леко притеснено наблюдаваше отстрани пиршеството, очевидно страхуваше се за собственото си кожухче. Разминахме се без подобни произшествия и скоро пътувахме към Боровец, който ни посрещна навъсен и хладен, а сивите облаци бяха надвиснали над близките върхове, като оредели дълги коси на монах отшелник. Настанихме се в станцията, където заекът послушно изчака да оправя багажа и хукнахме да си играем навън сред цветята и еличките.

Посрещна ни свежест и уединение, каквито човек може да намери само в планината. За няколко минути от чистия въздух ме заболя глава, но уверено закрачих в свежия ден, а заекът, скрит в джоба ми, току подаваше глава, за да може вятърът да духне мустаците му. Вървяхме из гората, двама откриватели на пътеки, аромати, звуци и гледки. Прекрасно е усещането, че ти си първи минаваш от някъде. Усещане подсилено от невидимите паяжини, които подобно на воал, на всеки няколко метра разкриват нови природни картини пред нейните възхитени любители. Гостоприемна беше гората, постла ни своя мек килим и ако човек се загледа надолу ще открие цял свят населен с пратчетовите „Килимени хора“.

Изкачихме едно хълмче и се озовахме на няколко крачки от две пасящи кафяви кончета. Човешкото в мен замръзна при вида на тази природна картина, но конете сякаш ми казаха: „Не стой така, та нали и ти си част от този прекрасен свят,“ когато се приближиха и все така спокойно продължиха да хрупат трева от двете ми страни. Заобиколен от природата, в най-чистия смисъл на думата, поне до колкото си представям, аз ликувах, а заекът в джоба ми издаваше онези леко цвърчащи звуци, така характерни за малки животни в особено приповдигнато състояние на духа.

Не знам дали сте виждали как кон пасе сам сред природата. Аз не бях. Главата се навежда и търси, избира вкусните треви. Устните се разтварят и придърпват леко зеленината към зъбите. Там вътре се чува едно почти напевно хрущене, което се точи в мелодия, тук-таме разнообразявана от пръхтене. Диригент на тази серенада, направена специално за нас със заека, бе гъста конска опашка, която даваше тон на целия този ритъм.

Няколко капки дъжд ме накараха да погледна нагоре, където небето бе придобило цвят на стари терлици. Сбогувахме се с кончетата и тръгнахме да се прибираме. По пътя намерих парче кора от дърво и вечерта издялках лодка на заека да си играе. Той ми каза мерси и ме целуна за лека нощ преди да се свие при мен в леглото.

(следва Ден втори)

Един ден пощальонът донесе писмо пристигнало отвъд Океана. Беше от зайката, за която разказах в „Едно време в детската градина„. С много тъга тя разказваше на своите роднини (защото тя беше далечна братовчедка на Кадифения заек) за раздялата си с Кучето и описваше колко самотно е то. Като прочете всичко до последната дума, при това два пъти, Кадифения заек придоби още по-сериозен вид, върза си ушите на фльонга, сбогува се с Мама и взе първия самолет за България.

Заекът изчака търпеливо Кучето да отвори червената кутия, в която се спотайваше и когато две уши по-късно истината излезе на бял свят бе трудно да се каже кой от двамата е по-щастлив от срещата.

„Колко е хубаво да имаш приятели„, мислеше си Кучето часове по-късно, когато се беше сгушило до заека в очакване сънят да сложи край на този вълнуващ и изморителен ден. Кадифения заек много хареса местенцето върху гърба на Кучето и още първия ден получи заслужена туристическа обиколка на цялата къща. Щастливо виранало опашка, Кучето му показа всяко интересно ъгълче и разказа какво прави животът там специален – обичта. „Да бъдеш обичан значи да си специален за някого, който те познава и приема такъв, какъвто си,“ помисли си на глас Кучето и близна Кадифения заек по муцунката.

С времето те всички станаха много специални за мен – приятелите, които обичам и пълнят стаята ми с положителни емоции, дори със самото си присъствие. За такива неща обичам да пиша.

Сгушени, децата поспаха до към обяд, когато Кучето се прозя лениво и топлият му дъх сякаш опари нежните меки уши на Заека, който примлясна, издаде един специфичен за мързелуващи сънени животинки звук и се сгуши в меката козина на Кучето. Изминаха още петнайсетина минути и изпод завивката се появи едно ухо, но почти веднага се скри. След минута ушите вече бяха две, а след тях дойде и самият Заек, малко рошав и както винаги нацупен. Кучето още спеше. Заекът се промъкна тихо на плюшените си меки крачета, извади тортата от хладилника, докато междувременно Розавото Куче (за него и за това как Кадифения заек се появиха ще разкажем друг път) наду 2 балончета – едно жълто и едно зелено. Със задружни усилия, и без да опърлят безценните си кожухчета, двете деца украсиха тортата с 5 свещички и отидоха да събудят Кучето.

А то, милото, много им се зарадва и се почувства най-специалното куче на света. Особено, когато получи шапка с надпис „Честит рожден ден“ и цял ден бе в центъра на вниманието.

Със задружни усилия, както правят добрите приятели, децата духнаха свещичките и си пожелаха да са много обичани и дълго да си играят. А това е точно нещото, което всяко дете би си пожелало и само една плюшена играчка може да има завинаги. Завинаги е ужасно дълго време.

Тортата беше много вкусна! Сладкарници „100 грама сладки“ (минути за реклама) си знаят работата. Освен учтивия персонал и доброто опаковане, сладките произведения в мнозинството случаи са много вкусни. Даже понякога ми идват прекалено сладки, но познавам доста госпожици, за които изразът „прекалено сладко“ не съществува.

Тортата беше подарък от Розовото Куче, а Кадифения Заек изненада рожденика с много интересна книжка за своите приключения.

Много хубаво се получи празненството, а аз им се радвах и снимах, за да ви разкажа в картинки как плюшените играчки по цял свят празнуват рождени дни и се забавляват. Сигурен съм, че ако имате у вас някое подобно животно, то не пропуска да отбележи времето, в което живее и е обичано от своите приятели.

Ако трябва да определя с една дума Том Уейтс, то думата Артист би била най-подходяща за родения преди почти 58 години американец. Освен певец, композитор и текстописец Том Уейтс свири на доста инструменти, участва в множество филма, сред които най-впечатляващи са тези на режисьора Джим Джармуш, работи по три мюзикъла и солидно количество саундтраци (последно се сещам за песента в бара от Шрек 2). Музиката му е многократно номинирана за Оскар и Грами, като два пъти е печелил последните, при това в доста различни като музикален стил категории. Може би затова още не съм написал нито дума за стила на Том Уейтс. Няма и да се опитвам да го обобщя, защото с времето е претърпял доста промени. Дозата ще бъде на час по лъжичка и ще ви оставя да си изберете накрая кое лекарство ви е въздействало най-много. Имате поне 20 причини (албума), за да го харесате.

*Първи стъпки*(1973 – 1976)

Клечка кибрит просъсква миг преди да се разгори и да вдъхне живот на поредната цигара. Първите звуци на саксофона леко заглушават звука от издишания дим, но ти знаеш че е там…едно обичайно начало за песен на Том Уейтс. Започнал сериозни записи на 21 години, първите му албуми се развиват в една типична атмосфера на мрачен американски клуб, където облаците дим никога не се разсейват. На полуосветената сцена има саксофон, контрабас и пиано. Човекът зад пианото разказва истории пропити от алкохол. Гласът му е леко ръмжащ и сякаш смазан с тънък слой мед. Том Уейтс ни залива с блус-джаз. В първите си години далеч по-нежен и традиционен, по-влюбен и позитивен. Събира духа на Лос Анжелис, мистичната Събота вечер и седемдесетте години на миналия век и ни го продава за жълти стотинки, защото има нужда от нещо за пиене.

Но освен този образ Том Уейтс взима и ролята на разказвач на тъжни и смешни истории с помощта на пиано и дори ги записва в един условно наречен „концертен“ албум. Още в него се усещат промени в гласовата бленда, която постепенно преминава в нещо подобно на Луис Армстронг, но за феновете на Уейтс тя напомня напоен с тютюн и уиски 70-годишен клошар, чиято побеляла коса е твърде мръсна за да разбереш годините му. „Warm beer and cold women, I just don’t fit in,“ оплаква се Том от световните несправедливости и с този глас не можеш да не му съчувстваш. А и той го прави свойски, сякаш си седите на бара, топлите бири са две и си говорите както самотни непознати на няколко питиета могат.

*Няколко крачки в правилната посока* (1976-1983)

С промяната на гласа идва и промяна в настроенията. Барът е заменен с улицата, любовта е тъжна, много тъжна. Не е останало нищо за губене, а утрешният ден няма да ти предложи нови предизвикателства. Такива настроения те заливат от албумите, но тук таме чуваме и нахъсани парчета (Whistlin’ Past the Graveyard), така че и дума не може да става за еднообразие. Всичко си зависи от това на каква вълна си. Обвинен, че често излиза пиян на участия Том написва песента „The Piano Has Been Drinking„. И за да довърша темата за алкохола, защото усещам че започва да преобладава, ще цитирам Том Уейтс възпяващ проблемите си с алкохола: „I don’t have a drinking problem, except when I can’t get a drink„. Като цяло албумите са по-дълбоки и лични, а един контрабас вкарва нужния ритъм и прави звука една идея по-мрачен.

Някъде по това време започва и филмовата работа на Уейтс. Първо Силвестър Сталоун му дава роля в „Paradise Alley“, а след това е ангажиран за музиката към филма на Франсис Форд Копола „One from the heart“, за която получава и номинация за Оскар. Честно да си призная и двата проекта са ми крайно непознати, но имената са сериозни, а в случая с Копола това определно си е началото на едно добро приятелство, защото години по-късно Уейтс ще получи роля в познатия на всички филм Дракула (държания в лудница Рънфилд). Следват участия в телевизионни шоута, в които се поддържа съзнателно търсения имидж на пропаднал алкохолик, а вероятността да го видите без цигара е пренебрежимо малка.

*Експериментатор до мозъка на костите* 1983 – 2000

Няколко много важни неща се случват, за да кажем че това си е нов период в музиката на Том Уейтс.

Първо на 31 годишна възраст той взема, че се задомява за госпожица Катлийн Бренан и от тук нататък тя оказва сериозно влияние върху творчеството му, като дори доста от песните са съавторски. Второ Уейтс решава, че пианото му е омръзнало и по-скоро му пречи. Не, не го мързи да свири, даже напротив, заема се с изучаването на различни инструменти и ги вкарва в музиката си.

От горните две неща идва и сериозната промяна в звука, която ще изненадва във всеки следващ албум с нови и нови неща. Влияния от полка, валс, румба и какво ли още не. Вокалите са протяжни, дерящи, романтични. Джазът е отстъпил назад, но са останали лиричните песни, които прорязват всеки албум от тук насетне. Много експериментаторски звук, особено на фона на предишните записи, а от тук насетне мнозина ще посочват Том Уейтс за свой вдъхновител по мрачните пътища на самобитното изкуство. Новото начало се казва „Swordfishtrombones“, ново и защото издателската компания е друга. В следващия албум „Rain Dogs„ лудницата е още по-пълна. Просто няма такава музика! Том Уейтс е на гребена на вълната, експериментът е успешен и Европа е в краката му (в САЩ така и не става особено известен). Ритъмът в Jockey full of bourbon те хваща и няма пускане, спомените те заливат в Time : „And the things you can’t remember tell the things you cant forget that history puts a saint in every dream“ и отпътуваш с Downtown Train. Пътуването в историите на Том Уейтс няма да ви остави да скучаете. Не случайно критиците го наричат един от големите американски разказвачи.

1986-та е много активна година за Уейтс. Получава главна роля в „Down by law“ на Джим Дармуш, където играе заедно с Роберто Бенини; прави театралния си дебют в мюзикъла „Frank’s Wild Years“ написан от него и жена му. Музиката от пиесата година по-късно ще излезе под формата на албум. Така за известно време музиката на на Том Уейтс става проводник на постиженията му в други жанрове на изкуството. Продължава активното сътрудничество с Джим Джармуш и Том написва музиката на филма „Night on Earth“ (1991). По същото време получава и малка роля в „Краля на рибарите“.

Самият Джим Джармуш (р. Джеймс Р. Джармуш) е признат за един от големите световни режисьорни на незаивисимото кино. Аз го открих с „Дух куче: пътя на самурая“ с Форест Уитакър, а после изгледах и няколко от старите му филми. Доста странни, да не кажа скучновати, но може би имат своята идея. Проблемът за мен бе, че рядко се случваше нещо на екрана. Героите седят, пушат и си говорят. Понякога просто мълчат. Не очаквайте фабула. По-скоро става дума за сцени, моменти от живота на хора, които се срещат и разделят. В „Coffee and cigarettes“ сякаш обслужваш клиенти в кафене, където сред препълнени пепелници и полупразни чаши всеки ще разкаже какво му е на сърцето. В една от тези сцени е знаменателната среша на Том Уейтс с друга музикална легенда: Иги Поп. Споменах ли, че почти всички филми на Джармуш са черно-бели? И още нещо, не започвайте със „Stranger than Paradise“! Този филм може да убие всеки ентусиазъм. Участват точно трима души. Събития като цяло липсват. След един час с този филм ти се иска да отидеш до тоалетната, ей така, за да има някакво раздвижване, макар и не на екрана. „Дух куче: пътя на самурая“ ,понеже много ми хареса, вероятно се води за много комерсиален филм, да не говорим, че е и доста различен от другите (за бога, даже е цветен…).

Но да се върнем на Том Уейтс. „Bone Machine“ излиза на бял свят през 1992-а година и получава награда Грами за най-добър алтернативен музикален албум. Първата песен силно напомня танц на скелети в безлунна нощ, а гласът на Том мърмори заклинания, за да изригне секунди по-късно…“The earth died screaming!“ Не липсват и ритмичните мелодии: „Goin’ Out West“, „Black Wing“, нито лиричните отклонения. Албумът наистина има какво да предложи на всеки и е номер едно в личната ми класация. Най-важното: атмосферата се е запазила, дори може би с годините е придобила по-голяма плътност. Ако човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му, то Уейтс явно не е спирал да мечтае, а успехите в киното и театъра са разрушили бариерите пред въображението. Аз поне друго обяснение не мога да дам за това, което звучи от колоните, докато пиша.

Германска музикална постановка за любовта и опасните пътища, по които може да те поведе една необмислена сделка с дявола, това е фабулата в доста по-истеричния „The Black Rider„, базиран на стара легенда върната към живот на театралната сцена през 1990-та година с музикалния съпровод на Том Уейтс. Режисьор е Робърт Улсън, който ще сътрудничи с Уейтс при озвучаването на още две постановки. Албумът е пълен с вариации на всякакви теми: „Russian Dance“, „Gospel Train“, „Carnival“. Наистина сякаш си попаднал в карнавал с присъщите му джуджета, акордеонист, брадата жена и всички се стараят да те забавляват. Интересно и малко страшно се получава. Не липсва и любов:“I’ll shoot the moon right out of the sky for you baby„, а гласът на Том ще те съблазни и ще ти предаде малко от неговата мъдрост в „Crossroads“.

*Все още съм тук* (2000 – )

На прага на новия век Том издава нов студиен албум „Mule Variations“ и получава втората си награда Грами, този път в категория съвременен фолклорен албум на годината. Звукозаписната компания също е нова, а песните са преобладаващо бавни, с повече кънтри мотиви (кънтри в смисъл на американски традиции, не нещо мазно). Има и една психарска история („What’s he building?“) пропита от презрение срещу американското общество, което отказва да приеме различните и винаги ги определя като аутсайдери без бъдеще: „We have the right to know…“. Лиричните моменти също са на висота разбира се: „There’s a woman and in that woman there’s a heart I love I’m gonna take it with me when I go“. Просто са няколко пъти повече от обичайното за предишните албуми.

След края на „Get Behind the Mule Tour“ Том отново се заема с работата си по театрални постановки в сътрудничество с режисьора Робърт Уилсън. Така или иначе от 1973 година до сега са организирани едва 11 турнета, а творчеството на Уейтс просто не се вписва в изяви по концертни зали или стадиони. Ще се изгуби атмосферата и интимността между творец и зрител, която в случая е от огромно значение. Новите албуми са „Allice“ и „Blood Money“, базирани съответно на „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол и „Войцек“ на Георг Бюхнер. Макар първата постановка да е написана и представена на публиката още през 1992-а година, музиката към нея така и не вижда бял свят до 2002-а. И двата албума са крачка назад в експериментаторския дух на последните творби, но както казах по-горе „Allice“ така или иначе е от по-ранния период на Том Уейтс, така че не можем да имаме особени претенции. Виж втората постановка, реализирана през ноември 2000-та година съдържа няколко интересни мелодии. Просто летвата е много високо и поне за мен нито един от двата записа не може да я достигне. През 2004-та година излиза „Real Gone“, който ни връща в духа на музикалните експерименти, протяжното пеене и звуковите ефекти. Дори несвикналия с особеното звучене слушател ще хареса романтиката в поредните „Trampled Rose“ и „Green Grass“: „Lay your head where my heart used to be Hold the earth above me Lay down in the green grass Remember when you loved me„. Трудно ми е да кажа каквото и да е за прекрасната „Day After Tomorrow“. Когато емоциите те заливат и и си спомниш за хората, които обичаш, но вече ги няма…трудно е да се говори. Може само да се слуша. Уникалното в случая е да правиш музика, която да събужда емоции и това е едно от нещата, които прави Том Уейтс наистина велик.

„Orphans: Brawlers, Bawlers & Bastards“ е заглавието на колекцията от 3 диска събрали 54 песни повечето от които неиздавани или рядки версии. За някои това може да е измиване на ръцете, но за феновете е истинско съкровище. Първият диск „Brawlers“ съдържа колекция от среднотемпови блус-рок песни, вторият „Bawlers“ е съставен само от балади, а третият „Bastards“ е израз на експериментаторските търсения на автора. След него групата тръгва на 12-дневното американско „The Orphans Tour“.

Това е историята на Том Уейтс. Или поне онази част от нея, която аз знам. Кой знае, може да ви хареса, може да е точно онова, от което сте имали нужда през последните седмици, както беше за мен преди години. Веднъж качите ли се на шарената въртележка от мелодии другото само ще си дойде. Най-хубавото е онзи откривателски дух, който те кара да нстръхнеш всеки път, когато чуеш някоя песен и буквално ти влезе под кожата. Е при Том Уейтс откритията са на всяка крачка, а той самия все още крачи в търсене на нови музикални кътчета, където да заведе всички нас – неуморните откриватели.

]]> http://architectofmind.wordpress.com/2008/05/11/tomwaits/feed/ 0 architectofmind