All The President’s Men

„Защото няма по-щастливо време от детството, когато целият свят се побира в една стая с добрите вещи, добрите хора и добрите приказки в нея, а окото на телевизора само напомня, че някъде има и друг свят с други различни неща в него, но за тях ви е още рано. И когато заспивате нощем, не мислите за тяхната неизвестност, а сънувате хубавите случки от днешния ден, които утре ще искате да се повторят.“

Колко е приятно да се събудиш в събота сутрин (към обяд) и приятно сънен да видиш усмихнати плюшени приятели, които си седят около теб и пазят детето от лошите сънища.

понякога сякаш си е отишло, но често го виждам да се връща с детска книжка под мишница или плюшена играчка в ръка;

спасява ме да не съм сериозен, подлага сърцето ми на изпитания и кара очите да се навлажняват;

знае колко е хубаво да можеш да си играеш и да обичаш приятелите си;

се радва на усмивките и им отвръща от сърце;

е винаги любопитно и с интерес научва и споделя;

ме кара да се вълнувам и да чувствам как сърцето ми подскача от нетърпение;

иска да си поиграе с детето у всички вас.

Вестник „СЕГА“, брой 95 (3187) от 21 април 2008, автор – Павел Койос

Навън бе мрачно. Сивите облаци се бутаха към хоризонта, като стадо мръсни овце, подплашени от гръмотевица. Отвътре също бе мрачно. Хората ходеха наведени – на работа, от работа, без работа. Разминаваха се механично, на автопилот.

Всичко това бе зад спирката на Полиграфическия, където ходеха напред-назад покрай едни улични наземни саксии, за да убия времето. Не че бе много живо, но пристигнах изненадващо рано за една среща. 20 секунди до ъгъла на тротоара, кръгом и още 20 до основата на билборд, извисяващ се като еднокраката къща на Баба Яга. Така и не видях за какво е.

Намалих звука от профучаващите по Цариградско шосе коли, затъмних картината и се включих и аз на автопилот. Продължих да тропосвам покрай саксиите, загубил чувство за време, докато нещо неочаквано розово не ме извади от унеса.

Беше Прасчо, онзи мечопуховският. Мъничък, розовичък, седнал незнайно кога на ръба на една от саксиите и втренчил добродушен поглед към спирката. Минаха няколко секунди, докато се усетя, че се усмихвам. Опитах се да си възвърна сериозната физиономия. Все пак от доста години вече не е прилично човек да е щастлив и отгоре на това усмихнат на публично място. Не успях.

След секунди градският транспорт изкашля група от десетина човека, които се канеха да се пръснат мълчаливо – всеки по своята пътечка, както са направили вчера, както ще направят утре, но не и както направиха тази сутрин. Виждайки Прасчо, те сякаш се съживяваха, усмихваха се, побутваха се. Обръщаха глава, като го задминаваха, като че ли не искаха да се откъснат от малката розова плюшена играчка. Мъж на средна възраст се наведе и подръпна Прасчо по ухото. Младеж и девойка се снимаха с него, а други го потупваха или просто спираха за секунда. Дори един доберман отиде на бегом и го подуши отгоре. А после по кучешки и отдолу.

Са минута Прасчо беше център на вселената, озарявайки пространството около себе си с вълни от усмивки. Хората, притеглени от него, видимо се подмладяваха и се връщаха в детските си години. На няколко пъти се сблъскваха като във верижна катастрофа по Цариградско, но сякаш никой не забелязваше това.

Прасчо накара десет човека да се усмихнат. Десет усмивки за една минута! За последните години не бях виждал на живо толкова много едновременно и искрено усмихнати хора. Изчаках следващата група, върху чиито лица също изгряха усмивки. Изчаках и още няколко кашлици на болнавия градски транспорт. И още няколко. И още една за последно.

Закъснях за срещата си, но закъснях с усмивка. Ако ме бяха попитали защо, без да се притеснявам какво биха си помислили за мен, щях да им кажа „Срещнах Прасчо“. Не ме попитаха.

Но аз им казах.

И те се усмихнаха.