*Уводно*

Ако трябва да определя с една дума Том Уейтс, то думата Артист би била най-подходяща за родения преди почти 58 години американец. Освен певец, композитор и текстописец Том Уейтс свири на доста инструменти, участва в множество филма, сред които най-впечатляващи са тези на режисьора Джим Джармуш, работи по три мюзикъла и солидно количество саундтраци (последно се сещам за песента в бара от Шрек 2). Музиката му е многократно номинирана за Оскар и Грами, като два пъти е печелил последните, при това в доста различни като музикален стил категории. Може би затова още не съм написал нито дума за стила на Том Уейтс. Няма и да се опитвам да го обобщя, защото с времето е претърпял доста промени. Дозата ще бъде на час по лъжичка и ще ви оставя да си изберете накрая кое лекарство ви е въздействало най-много. Имате поне 20 причини (албума), за да го харесате.

*Първи стъпки*(1973 – 1976)

Клечка кибрит просъсква миг преди да се разгори и да вдъхне живот на поредната цигара. Първите звуци на саксофона леко заглушават звука от издишания дим, но ти знаеш че е там…едно обичайно начало за песен на Том Уейтс. Започнал сериозни записи на 21 години, първите му албуми се развиват в една типична атмосфера на мрачен американски клуб, където облаците дим никога не се разсейват. На полуосветената сцена има саксофон, контрабас и пиано. Човекът зад пианото разказва истории пропити от алкохол. Гласът му е леко ръмжащ и сякаш смазан с тънък слой мед. Том Уейтс ни залива с блус-джаз. В първите си години далеч по-нежен и традиционен, по-влюбен и позитивен. Събира духа на Лос Анжелис, мистичната Събота вечер и седемдесетте години на миналия век и ни го продава за жълти стотинки, защото има нужда от нещо за пиене.

Но освен този образ Том Уейтс взима и ролята на разказвач на тъжни и смешни истории с помощта на пиано и дори ги записва в един условно наречен „концертен“ албум. Още в него се усещат промени в гласовата бленда, която постепенно преминава в нещо подобно на Луис Армстронг, но за феновете на Уейтс тя напомня напоен с тютюн и уиски 70-годишен клошар, чиято побеляла коса е твърде мръсна за да разбереш годините му. „Warm beer and cold women, I just don’t fit in,“ оплаква се Том от световните несправедливости и с този глас не можеш да не му съчувстваш. А и той го прави свойски, сякаш си седите на бара, топлите бири са две и си говорите както самотни непознати на няколко питиета могат.

*Няколко крачки в правилната посока* (1976-1983)

С промяната на гласа идва и промяна в настроенията. Барът е заменен с улицата, любовта е тъжна, много тъжна. Не е останало нищо за губене, а утрешният ден няма да ти предложи нови предизвикателства. Такива настроения те заливат от албумите, но тук таме чуваме и нахъсани парчета (Whistlin’ Past the Graveyard), така че и дума не може да става за еднообразие. Всичко си зависи от това на каква вълна си. Обвинен, че често излиза пиян на участия Том написва песента „The Piano Has Been Drinking„. И за да довърша темата за алкохола, защото усещам че започва да преобладава, ще цитирам Том Уейтс възпяващ проблемите си с алкохола: „I don’t have a drinking problem, except when I can’t get a drink„. Като цяло албумите са по-дълбоки и лични, а един контрабас вкарва нужния ритъм и прави звука една идея по-мрачен.

Някъде по това време започва и филмовата работа на Уейтс. Първо Силвестър Сталоун му дава роля в „Paradise Alley“, а след това е ангажиран за музиката към филма на Франсис Форд Копола „One from the heart“, за която получава и номинация за Оскар. Честно да си призная и двата проекта са ми крайно непознати, но имената са сериозни, а в случая с Копола това определно си е началото на едно добро приятелство, защото години по-късно Уейтс ще получи роля в познатия на всички филм Дракула (държания в лудница Рънфилд). Следват участия в телевизионни шоута, в които се поддържа съзнателно търсения имидж на пропаднал алкохолик, а вероятността да го видите без цигара е пренебрежимо малка.

*Експериментатор до мозъка на костите* 1983 – 2000

Няколко много важни неща се случват, за да кажем че това си е нов период в музиката на Том Уейтс.

Първо на 31 годишна възраст той взема, че се задомява за госпожица Катлийн Бренан и от тук нататък тя оказва сериозно влияние върху творчеството му, като дори доста от песните са съавторски. Второ Уейтс решава, че пианото му е омръзнало и по-скоро му пречи. Не, не го мързи да свири, даже напротив, заема се с изучаването на различни инструменти и ги вкарва в музиката си.

От горните две неща идва и сериозната промяна в звука, която ще изненадва във всеки следващ албум с нови и нови неща. Влияния от полка, валс, румба и какво ли още не. Вокалите са протяжни, дерящи, романтични. Джазът е отстъпил назад, но са останали лиричните песни, които прорязват всеки албум от тук насетне. Много експериментаторски звук, особено на фона на предишните записи, а от тук насетне мнозина ще посочват Том Уейтс за свой вдъхновител по мрачните пътища на самобитното изкуство. Новото начало се казва „Swordfishtrombones“, ново и защото издателската компания е друга. В следващия албум „Rain Dogs„ лудницата е още по-пълна. Просто няма такава музика! Том Уейтс е на гребена на вълната, експериментът е успешен и Европа е в краката му (в САЩ така и не става особено известен). Ритъмът в Jockey full of bourbon те хваща и няма пускане, спомените те заливат в Time : „And the things you can’t remember tell the things you cant forget that history puts a saint in every dream“ и отпътуваш с Downtown Train. Пътуването в историите на Том Уейтс няма да ви остави да скучаете. Не случайно критиците го наричат един от големите американски разказвачи.

1986-та е много активна година за Уейтс. Получава главна роля в „Down by law“ на Джим Дармуш, където играе заедно с Роберто Бенини; прави театралния си дебют в мюзикъла „Frank’s Wild Years“ написан от него и жена му. Музиката от пиесата година по-късно ще излезе под формата на албум. Така за известно време музиката на на Том Уейтс става проводник на постиженията му в други жанрове на изкуството. Продължава активното сътрудничество с Джим Джармуш и Том написва музиката на филма „Night on Earth“ (1991). По същото време получава и малка роля в „Краля на рибарите“.

Самият Джим Джармуш (р. Джеймс Р. Джармуш) е признат за един от големите световни режисьорни на незаивисимото кино. Аз го открих с „Дух куче: пътя на самурая“ с Форест Уитакър, а после изгледах и няколко от старите му филми. Доста странни, да не кажа скучновати, но може би имат своята идея. Проблемът за мен бе, че рядко се случваше нещо на екрана. Героите седят, пушат и си говорят. Понякога просто мълчат. Не очаквайте фабула. По-скоро става дума за сцени, моменти от живота на хора, които се срещат и разделят. В „Coffee and cigarettes“ сякаш обслужваш клиенти в кафене, където сред препълнени пепелници и полупразни чаши всеки ще разкаже какво му е на сърцето. В една от тези сцени е знаменателната среша на Том Уейтс с друга музикална легенда: Иги Поп. Споменах ли, че почти всички филми на Джармуш са черно-бели? И още нещо, не започвайте със „Stranger than Paradise“! Този филм може да убие всеки ентусиазъм. Участват точно трима души. Събития като цяло липсват. След един час с този филм ти се иска да отидеш до тоалетната, ей така, за да има някакво раздвижване, макар и не на екрана. „Дух куче: пътя на самурая“ ,понеже много ми хареса, вероятно се води за много комерсиален филм, да не говорим, че е и доста различен от другите (за бога, даже е цветен…).

Но да се върнем на Том Уейтс. „Bone Machine“ излиза на бял свят през 1992-а година и получава награда Грами за най-добър алтернативен музикален албум. Първата песен силно напомня танц на скелети в безлунна нощ, а гласът на Том мърмори заклинания, за да изригне секунди по-късно…“The earth died screaming!“ Не липсват и ритмичните мелодии: „Goin’ Out West“, „Black Wing“, нито лиричните отклонения. Албумът наистина има какво да предложи на всеки и е номер едно в личната ми класация. Най-важното: атмосферата се е запазила, дори може би с годините е придобила по-голяма плътност. Ако човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му, то Уейтс явно не е спирал да мечтае, а успехите в киното и театъра са разрушили бариерите пред въображението. Аз поне друго обяснение не мога да дам за това, което звучи от колоните, докато пиша.

Германска музикална постановка за любовта и опасните пътища, по които може да те поведе една необмислена сделка с дявола, това е фабулата в доста по-истеричния „The Black Rider„, базиран на стара легенда върната към живот на театралната сцена през 1990-та година с музикалния съпровод на Том Уейтс. Режисьор е Робърт Улсън, който ще сътрудничи с Уейтс при озвучаването на още две постановки. Албумът е пълен с вариации на всякакви теми: „Russian Dance“, „Gospel Train“, „Carnival“. Наистина сякаш си попаднал в карнавал с присъщите му джуджета, акордеонист, брадата жена и всички се стараят да те забавляват. Интересно и малко страшно се получава. Не липсва и любов:“I’ll shoot the moon right out of the sky for you baby„, а гласът на Том ще те съблазни и ще ти предаде малко от неговата мъдрост в „Crossroads“.

*Все още съм тук* (2000 – )

На прага на новия век Том издава нов студиен албум „Mule Variations“ и получава втората си награда Грами, този път в категория съвременен фолклорен албум на годината. Звукозаписната компания също е нова, а песните са преобладаващо бавни, с повече кънтри мотиви (кънтри в смисъл на американски традиции, не нещо мазно). Има и една психарска история („What’s he building?“) пропита от презрение срещу американското общество, което отказва да приеме различните и винаги ги определя като аутсайдери без бъдеще: „We have the right to know…“. Лиричните моменти също са на висота разбира се: „There’s a woman and in that woman there’s a heart I love I’m gonna take it with me when I go“. Просто са няколко пъти повече от обичайното за предишните албуми.

След края на „Get Behind the Mule Tour“ Том отново се заема с работата си по театрални постановки в сътрудничество с режисьора Робърт Уилсън. Така или иначе от 1973 година до сега са организирани едва 11 турнета, а творчеството на Уейтс просто не се вписва в изяви по концертни зали или стадиони. Ще се изгуби атмосферата и интимността между творец и зрител, която в случая е от огромно значение. Новите албуми са „Allice“ и „Blood Money“, базирани съответно на „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол и „Войцек“ на Георг Бюхнер. Макар първата постановка да е написана и представена на публиката още през 1992-а година, музиката към нея така и не вижда бял свят до 2002-а. И двата албума са крачка назад в експериментаторския дух на последните творби, но както казах по-горе „Allice“ така или иначе е от по-ранния период на Том Уейтс, така че не можем да имаме особени претенции. Виж втората постановка, реализирана през ноември 2000-та година съдържа няколко интересни мелодии. Просто летвата е много високо и поне за мен нито един от двата записа не може да я достигне. През 2004-та година излиза „Real Gone“, който ни връща в духа на музикалните експерименти, протяжното пеене и звуковите ефекти. Дори несвикналия с особеното звучене слушател ще хареса романтиката в поредните „Trampled Rose“ и „Green Grass“: „Lay your head where my heart used to be Hold the earth above me Lay down in the green grass Remember when you loved me„. Трудно ми е да кажа каквото и да е за прекрасната „Day After Tomorrow“. Когато емоциите те заливат и и си спомниш за хората, които обичаш, но вече ги няма…трудно е да се говори. Може само да се слуша. Уникалното в случая е да правиш музика, която да събужда емоции и това е едно от нещата, които прави Том Уейтс наистина велик.

„Orphans: Brawlers, Bawlers & Bastards“ е заглавието на колекцията от 3 диска събрали 54 песни повечето от които неиздавани или рядки версии. За някои това може да е измиване на ръцете, но за феновете е истинско съкровище. Първият диск „Brawlers“ съдържа колекция от среднотемпови блус-рок песни, вторият „Bawlers“ е съставен само от балади, а третият „Bastards“ е израз на експериментаторските търсения на автора. След него групата тръгва на 12-дневното американско „The Orphans Tour“.

Това е историята на Том Уейтс. Или поне онази част от нея, която аз знам. Кой знае, може да ви хареса, може да е точно онова, от което сте имали нужда през последните седмици, както беше за мен преди години. Веднъж качите ли се на шарената въртележка от мелодии другото само ще си дойде. Най-хубавото е онзи откривателски дух, който те кара да нстръхнеш всеки път, когато чуеш някоя песен и буквално ти влезе под кожата. Е при Том Уейтс откритията са на всяка крачка, а той самия все още крачи в търсене на нови музикални кътчета, където да заведе всички нас – неуморните откриватели.

]]> http://architectofmind.wordpress.com/2008/05/11/tomwaits/feed/ 0 architectofmind http://architectofmind.wordpress.com/2008/04/28/the-birth-of-art-rock-the-velvet-undergdound/ http://architectofmind.wordpress.com/2008/04/28/the-birth-of-art-rock-the-velvet-undergdound/#comments Mon, 28 Apr 2008 10:40:27 +0000 architectofmind http://architectofmind.wordpress.com/?p=27 ]]>

Рокът, намерил корените си в негърската музика от 50-те години на миналия век, добива популярност с изпълнители като Elvis Presley, Bob Dylan, The Beatles, The Rolling Stones и Led Zeppelin. На фона на това, към средата на 60-те години паралелно във Великобритания и САЩ се заражда едно ново движение, което отказва да се съобразява с граници и стандарти и е решено да изрази себе си, така както намери за добре. Стилът се нарича „арт рок”, а групите пионери са Pink Floyd на Острова и Velvet Underground отвъд Океана.

Арт рок, това е обединение на музиката с всички останали клонове на изкуството за постигане от една страна на цялостно въздействие върху зрителя-слушател, а от друга за максимално пълно изразяване вътрешния свят на изпълнителя.

Какво е новото? Пълна свобода на изразните средства, били то музикални, текстови или визуални.

Що се отнася до инструменти и звук на практика веднъж разрушили бариерите на традицията групите разполагат с една доста богата палитра и за несвикналото ухо от онова време е било трудно да нарече готовия продукт „музика”. В най-пълния си блясък това се вижда при изпълнения на живо, когато музикантите буквално се гмурват в експериментални търсения и създават уникална атмосфера. Прибавете към това наркотици, като ЛСД и спийд, и ще получите една що годе добра картина за арт рок сцената от средата на 60-те години на миналия век.

За арт рока темата за любовта, сериозно употребявана от популярните по това време захаросани групи, има доста изкривен образ. По-скоро ще чуете истории за травестити, луди и садомазохисти, за света през очите на интроверта. Първият сингъл на Pink Floyd на име „Arnold Layne” разказва историята на травестит, който краде женско бельо от просторите. Въпреки безумната за времето си тема, песента влиза в топ 20 на Великобритания, което е сериозен успех за дебютираща група. Виновник за текстовете на Pink Floyd е вокалистът на групата Сид Барет (1946 – 2006), когото дори останалите членове смятат за доста чалнат. Виденията на натровеното с ЛСД съзнание на Барет ще изстрелят Pink Floyd към звездите, макар по пътя останалите членове да го заменят с Дейвид Гилмор, който определено има по-сериозно отношение към музиката. Но проблемът тук е и друг, Барет никога не е искал да става популярен, а Pink Floyd с твърда крачка вървят точно в тази посока. Разочарован той все по-често намира утеха в мистичния свят на ЛСД и за останалите се превръща във воденичен камък. Само няколко години след раздялата с Барет, албумът „Dark side of the moon” ще направи Pink Floyd звезди от световна величина.

За арт-рок групите няма нищо по нормално от това да смесят иновативния си звук с експериментална визия. Първоначално става дума за чисто светлинно шоу смесено с прожектиране на филми. Впоследствие един англичанин на име Дейвид Бауи ще промени всичко това и ще мутира в същество носещо името Зиги Стардъст.

Комбинацията от горните три елемента създава едно специфично усещане сякаш присъстваш на чаено парти с Лудия шапкар, Мартенския заек и Алиса. Практически можеш да очакваш всичко и почти винаги в крайна сметка ще бъдеш изненадан. Рокът се превръща в театрален спектакъл, което за времето си е равно на музикално земетресение.

Дейвид Бауи е силно повлиян, както от Pink Floyd, така и от Velvet Underground. Нарича ги най-великите групи, които някога е чувал. Все пак той ще прекара 10 години в търсене на себе си минавайки през куп образи, докато открие формулата на успеха: албумът „Ziggy Stardust and the Spiders from Mars” и по-специално песента “Starman” ше го направят звезда. Дейвид Бауи впечатлява с оригиналната си визия, включваща постоянно променящи се грим, прическа и дрехи. От агресивно пънкарско облекло до образа на травестит, Бауи не спира да изненадва публиката.

Тук искам да вмъкна нещо много важно, цялото това визуално предизвикателство към зрителя далеч не значи, че самата музика е останала на заден план. Напротив, всички групи, които споменавам са пионери в това, което правят и са положили основите на доста от модерните музикални стилове. Освен Дейвид Бауи, две групи уверено ще поемат английската щафета в арт рока. Това са Roxy Music и водените от Питър Гейбриъл – Genesis. И двете са достойни конкуренти на Бауи, както по отношение визия, така и в експериментаторския звук.

И докато в Англия движението арт рок вече дава първите си плодове, то в САЩ цялата тежест пада върху една група и един артист: Velvet Underground и Анди Уорхол.

Анди Уорхол (1928 – 1987), наричан още „Кръстникът на американския поп арт”, е централна фигура в американското авангардно изкуство от втората половина на миналия век. Днес, 20 години след смъртта му, човек лесно може да се убеди в нестихващата му популярност. Негови произведения са изложени в най-големите световни музеи, като „Тисен-Борнемиса” в Мадрид, където негов портрет стои редом с тези на Ван Гог, Пикасо и Сезан. „Уорхол отваря вратите на портретното изкуство към епохата на постмодернизма, където произведенията вече не се отнасят към реалността, а я предхождат,” пише за него в музея „Тисен-Борнемиса”. Специфичното при Уорхол е, че освен да се занимава с рисуване, фотография и снимане на филми, той създава около себе си един кръг от артисти, в който всеки има свободата да изразява себе си с различните похвати на изкуството. Място за срещи е студиото на Уорхол наречено „Фабриката”. Точно от покровителството на подобен човек се нуждаят Velvet Underground и Анди ги взима под крилото си, с което им осигурява така нужната свобода да запишат първия си албум.

Но да се върнем леко назад във времето. Годината е 1964, а градът Ню Йорк. Певецът и композитор Лу Рийд среща цигуларя и пианист Джон Кейл. Двамата са обединени от желанието да експериментират и заедно с китариста Стърлинг Морисън (1942 – 1995) и барабанистката Морийн „Мо” Тъкър сформират Velvet Underground (името е взето от заглавие на книга за садомазохизъм). Така създадената група репетира и свири по клубове, когато е забелязана от Анди Уорхол. Той решава да ги включи в мултимедийното си шоу и става техен продуцент, което им носи първия звукозаписен договор.

По „препоръка” на Уорхол в групата се включва още едно момиче. Това е Кристина Пафген (1938 – 1988) приела артистичния псевдоним Нико. Освен певица, тя е актриса, модел, свири на клавири, пише песни. След мимолетна връзка с Лу Рийд и Джон Кейл, Нико напуска групата само след един албум и продължава солова кариера. През 1988 година, след 20 години в прегръдката на хероина, Нико умира от масивен мозъчен кръвоизлив. Любопитното при нея е, че през 1963 година ражда дете, за което твърди, че е от френския актьор Ален Делон. Въпреки, че самият Делон отхвърля подобна версия, момчето е отгледано от неговите родители (спирам с клюките).

Основната задача на барабанистката Мо Тъкър е да създава ритъм, на чиято база останалите от Велвет да реализират музикалните си идеи, а те като за новосъздадена група никак не са малко. С благодетелството на Уорхол идва първият официален концерт на групата, който за добро или за лошо се състои по време на годишната сбирка на Нюйоркското общество на клиничните психиатри, където Анди е поканен да изнесе лекция. Вместо лекция той им дава Velvet Underground. По-късно присъствалите описват събитието, като „шокова терапия”.

В края на 1966-та година, само за два дни, Velvet Underground записват първия си албум, по-известен като „The Banana Album” (сами можете да видите защо). Обложката, разбира се, е дело на Уорхол, а с малки букви горе до банана пише: “Peel Slowly and see”. Осмелилите се да махнат банановото фолио намират под него…един обелен розов банан навяващ доста специфични асоциации. Албумът носи заглавието „The Velvet Underground and Nico”, макар че от обложката трудно бихте се досетили за това, защото там виждаме единствено името на Анди Уорхол. Важното за Лу Рийд е свободата групата да запише, каквото иска. „Нямахме проблеми с песните, защото хората от звукозаписната компания не можеха да понасят, това което свирим и не го и слушаха. Продуцентите отказаха да работят с нас и наричаха песните ни боклук,” казва Лу.

Самият албум е толкова разнообразен в музикално отношение, че само желанието да не прекаля с обема на текста ми пречи да се спра на всяка песен поотделно. Все пак откриващата „Sunday Morning” е сложена там сякаш за отваряне на сетивата към, това което ще последва. А то е музика повлияна от Ню Йорк и нощния му живот, с много енергия, малко хаос, тук таме нежния глас на Нико; една седем минутна доза „Heroin” (Heroin, be the death of me Heroin, it’s my wife and its my lifе), една анти-любовна песен „There she goes again”, прекрасната „I’ll be your mirror” (I’ll be your mirror Reflect what you are, in case you don’t know I’ll be the wind, the rain and the sunset The light on your door to show that you’re home), садомазохистичната “Venus in furs” (Taste the whip, in love not given lightly, Taste the whip now plead for me). Общо песните са 11 и искрено ги препоръчвам на всеки. Стилен, разнообразен дебют с право наричан днес „класика”. За съжаление албумът не се продава добре, но легендата гласи, че почти всеки който си го е купил след това е създал собствена група вдъхновен от идеите на Лу и компания.

След излизането на банановия албум Velvet Underground тръгват на турне с групата на Уорхол наречена „The exploding plastic inevitable”. По време на концертите върху изпълнителите от няколко различни камери се прожектират и наслагват различни образи от светлини и сенки, а по средата огряна от светлина стои Нико. Изпълненията се превръщат в дълги импровизации, а песните продължават над 20 минути. Мултимедиен спектакъл, какъвто светът до този момент не е виждал.

Слабите продажби и втвърдяването на звука разделят Velvet с Анди Уорхол и Нико. Следващият албум „White Light/White Heat” (1968) демонстрира освобождаване от мелодичните нотки на дебюта и много повече експерименти в комбинациите от звуци и потенциала на използваните инструменти. Обложката, на пръв поглед стилистично черна, всъщност представлява обработена снимка на татуиран череп. За човешкото око, обаче, е почти невъзможно да различи контурите на черепа, поради което през 1996-та година е издадена версия на албума с по-ясна корица. Впоследствие мнозина наричат точно този албум за основно вдъхновение за пънк вълната. Едноименната песен “White light/white heat” идва от усещането след употреба на наркотика спийд и излагане на силна слънчева светлина. „Lady Godiva’s Operation” описва трансексуална операция, която погрешка лекарят превръща в лоботомия. Интересна е и песента “The Gift” - история написана от Лу Рийд по време на студентските му години и разказана (да не се бърка с изпята) на фона на музика. Става дума за момче на име Уолдо и приятелката му Марша, които са разделени по време на лятната ваканция в колежа. Притеснен дали тя ще му остане вярна Уолдо решава да я изненада за рождения и ден. Понеже няма пари да отиде на гости той решава да се самоизпрати под формата на голям колет. Марша от своя страна вече му е изневерила, но остава очарована от огромния пакет доставен от пощенските служби. След дълга и неуспешна борба с опаковката тя взима метална ножица за хартия и пробива кашона и едновременно с това я забива в главата на Уолдо…„which split slightly and caused little rhythmic arcs of red to pulsate gently in the morning sun.”

Още по време на записите на албума стават ясни непримиримите противоречия между двата двигателя на групата: Рийд и Кейл. Първият е за по-конвенционален и достъпен стил на звучене, докато вторият държи на посоката от White light/White heat, а именно повече експерименти. В крайна сметка Кейл е заменен от Дъг Юл, който свири в една от подгряващите Velvet групи.

Промяната е съществена още в следващия албум на групата, носещ едноименното заглавие „The Velvet Underground” (1969). Звукът е белязан от доста мелодични елементи и показва музикалната линия на бъдещата солова кариера на Лу Рийд. Не че албумът е лош, съвсем хубав си е. Просто вече не говорим за експерименталния звук от предишните два. “Candy says” разказва за Candy Darling, която също е част от артистите в кръга на Andy Warhol. Специфичното при тази „госпожица” е, че тя всъщност е травестит, който поглъща голямо количество хормони, за да изглежда по-женствен (на 29 години тя/той умира от левкемия – страничен ефект на приеманите хормони, чиято дълготрайна употреба не е била проучена) . Учудващо обаче самата песен е доста нежна и по-скоро разказва за обърканото съзнание на човек, който не знае какъв е (Candy says I’ve come to hate my body… What do you think I’d seeIf I could walk away from mе); “Pale Blue Eyes” е най-лиричната песен в албума; особена е “The Murder Mystery”, в която четиримата от групата разделени на двойки рецитират едновременно текста на отделни писти. Резултатът е меко казано странен и неразбираем, а самият текст е няколко странично безумие от разпокъсани изречения, които не се наемам да разконспирирам. На мен поне песента ми действа доста изнервящо, защото се състои от деветминутен брътвеж. И след това изненадващо албумът завършва с песен изпята от Мо Тъкър в търсене на обич и разбиране: „If you close the door, the night could last forever, Leave the wineglass out and drink a toast to never. Oh, someday I know someone will look into my eyes And say hello — you’re my very special one–But if you close the door, I’d never have to see the day again.”

За съжаление Лу Рийд е решил да „затвори вратата”, защото напуска още преди края на записите на следващия албум „Loaded” (1970). Причините за това са, както слабият успех на групата, така и натиска от продуцентите, които не позволяват на Лу свободно да създава музика. Казват, че когато няколко седмици по-късно „Loaded” излиза на пазара Лу е искрено изненадан от факта, защото е смятал групата за разпадната. При всички случаи обаче албумът е още по-лек, направо лигав и „зареден” с хитове, които обаче не постигат особен комерсиален успех. Като изключим „Rock And Roll” повечето песни са тотално бягство от идеите, с които групата започва преди пет години.

По време на турнетата в промоция на албума напуска Мо Тъкър, а Сърлинг Морисън е заменен от Уили Александър. Така не остава нито един от първоначалните членове на Velvet Underground, макар за феновете групата да е мъртва още с напускането на Рийд. С Ян Пейс (да, този от Дийп Пърпъл) зад барабаните и Дъг Юл на микрофона, Velvet Underground влизат в студио и записва последния си албум „Squeeze” (1973). Той е посрещнат на нож от фенове и критика, най-вече заради името на групата и неизбежните сравнения с предишните записи. Всичко това идва в повече на Дъг Юл и той слага край на Velvet Underground.

Следват години, в които бял свят виждат куп бутлези, компилации, неиздавани песни и т.н., сред които най-значима е “Peel Slowly and See”, която включва пет диска събрали всички песни на групата (без тези от злополучния “Squeeze”), както и много редки песни, репетиции и всякакви бонуси за феновете. Междувременно групата прави няколко събирания за отделни концерти, последният от които през 1996-та година, когато Лу Рийд, Джон Кейл и Мо Тъкър свирят по повод включването на Velvet Underground в Rock and Roll Hall of Fame. Години по-късно групата най-сетне е оценена достойно от критиката и списание Rolling Stone поставя Velvet Underground на 19-то място в списъка от 100-те най-велики артисти за всички времена. Както казват: „По-добре късно, отколкото никога”.

Не знам кой вятър ме довя в киносалона през онази есенна вечер, нито знам от какво ми стана по-студено – от самотата на екрана или тази в сърцето ми. В тъмната зала само кашлянето на един дядо някъде напред се опитваше да ме лиши от интимната ми среща с филма. Един мъж и една жена.

Двама души се срещат и пътуват. Заедно. Към дома, един към друг, към себе си. Всеки живее в собствен свят. Преживява собствена загуба. Чувства се отчужден от света и се опитва да избяга. Той е автомобилен състезател и сякаш е победил мъката. Усмихва се. Най-вече, когато вижда Нея. Тя също е погребала човека, когото обича, но не иска да бяга. Халката на пръста и носи някаква сигурност. Усмихва се, най-вече на Него. Двамата се смеят. В тъмнината автомобилът сякаш става по-топъл и създава една специална интимност. Кара ги да споделят за миналото, за загубата. Стават по-близки. Той е влюбен. Нея я е страх. В този филм очите говорят повече от думите.

Ето, разказах ви първите 20 минути от прекрасната творба на Клод Льолуш, в която сякаш всяко нещо е символ, а вниманието към детайла е до степен на вманиачаване. Умението на режисьора да рисува емоции с палитрата от филмови сцени е наистина впечатляваща. Актьорите от своя страна се справят с най-трудното: да играеш истински влюбен. И тук не говорим за изпепеляващата любов типична за множество филмови класики. Всяко нещо е заредено с доза нежност и се случва на фона на музика загатваща емоции или в тишината, където актьорското внушение е най-силно.

Любовта в този филм живее на Монмартр 15-40. Той се опитва да я погали по ръката, но тя се отдръпва. Халката проблясва в тъмното. Какво ли не би дал той, за да я прегърне и да и каже колко е влюбен, как му е омръзнало да е самотен, че я чувства близка. Разстоянието сякаш ги сближава и тя му пише: Обичам ви! И той тръгва сред вихър от чувства. Сякаш зарежда автомобила си с тях, защото иска да и каже, че и той я обича и е специална и е мислил за нея. Все неща, които един човек копнее да чуе, да се почувства ценен, харесван, единствен. Щастливи са. Само двамата. Достатъчни. Дали някога са се надявали на това, или са мислели, че след загубата никога повече няма да обичат? Той гали лицето и. Усеща я толкова жива, чувствителна, ранима. Иска да я направи щастлива.

Правят любов. Страстта е прогонена от студения вятър и в киното сякаш става още по-самотно и хладно. Тя си е спомнила за мъжа си. Красиви спомени по мъртвото минало. Мъртво, но не и в съзнанието и. Венчалната халка проблясва. Сърцето и изстива. Той усеща, че нещо не е наред. Тя е някъде другаде, далеч. Няма усмивки. Няма любов. Всеки пуши в своя край на леглото и не поглежда към другия. Сякаш е заменил любимия с цигарата в невъзможността си да остане отново сам. Музиката е тъмна. Тя е облечена в черно сякаш току що е погребала съпруга си в едно повтарящо се всеки ден действие на човек отказващ да продължи напред живота си. Живот след смъртта за нея няма. Тишина. Думите са мъртви. Очите също. Този път тя ще вземе влака…

Но той не може! Той я обича! Сигурно мисли, че трябва да и го каже или покаже. Онова „Обичам ви!” от телеграмата ще остане единственият път в целия филм, когато ще чуете дори и дума за любов. Всичко е в очите, в жестовете, скрито във всяко действие и усмивка. Цялата топлина на света не стигна на тези двама души, за да бъдат заедно. Той я чака на гарата. Вижда я. Прегръщат се, а тя плаче. Двамата замръзват в един финал на обич и тъга по безвъзвратно отишлото си минало, по неусетно отминаващото настояще и пред неизвестното бъдеще.

Кино салонът е осветен от приглушена светлина, но в сърцето ми е тъмно. Навън ме чака още тъмнина. Запътвам се към нея сам.