Ден трети

Когато днес тръгнахме на разходка със заека, осъзнах разликата между това да вървиш в гората и в полето. В гората е сенчесто, притихнало, шишарки и съчки пропукват под краката ти, а дрехите събират борови иглички за спомен. Различно беше днес на полето. Там животът крачи наравно с теб. Правя стъпка сред тревите и дузина щурчета ме съпровождат в кортеж, а мухите и комарите обикалят около главата ми като ореол. Природата ме кара да се чувствам специален.

В далечината се чува хлопатар и тръгваме по коларската пътека. Какво има напред? Не знаем и точно това не ни дава мира. Търсим онова далечно място, където залязващото слънце се среща с пътя и сякаш след това няма нищо.

Целта ни отведе в малка горичка, където усиленото звънене на хлопатара се превърна в красива гледка от 6 коня и едно малко конче. Това са други коне, не онези от първата разходка. Особено красиви са двойка бели влюбени, които пасат малко встрани от останалите. Групата е пазена от енергичен тъмно кафяв жребец. Той усети присъствието ми и дойде да се запознаем. Явно ме хареса, защото отърка муцуната си в рамото ми, с което прехвърли част от мухите си върху мен. Именно той носеше хлопатара и останалите се водеха по него. Дълго се любувах на гледката и не усетих кога слънцето започва да отстъпва царството си на луната. От някъде изникна младо момче, сложи повод на кафявия кон и всички заедно тръгнаха в неизвестна посока, но ми махнаха с опашки за довиждане, а някой даже изцвилиха.

Запътихме се към дома и ние със заека. Бяхме открили какво има отвъд залеза и доволно щастливи нямахме търпение да се мушнем под завивките през тази последна вечер на вълнуващи приключения сред природата.

Епилог

Един от големите плюсове на това да имаш дълги уши е, че се налага доста по-рядко да използваш ръцете си, важно каза заекът, докато махаше за довиждане на домакините от Боровец. Автобусът набра скорост и тъжното усещане за края на екскурзията бавно бе заменено от очакваните интересни събития в София.

Ден първи

Когато си приготвих раницата за път, предвидливо сложих заека най-отгоре и оставих ципа леко отворен, за да може да гледа. Нали ми е един такъв любопитен приятел. Няколко трамвая по-късно, двамата се настанихме удобно на съседни седалки в автобуса за Самоков и с интерес разглеждахме красивите места, покрай които минавахме. В Самоков се оказа, че има половин час до маршрутката и опостуших две кебапчета големи почти колкото заека, който леко притеснено наблюдаваше отстрани пиршеството, очевидно страхуваше се за собственото си кожухче. Разминахме се без подобни произшествия и скоро пътувахме към Боровец, който ни посрещна навъсен и хладен, а сивите облаци бяха надвиснали над близките върхове, като оредели дълги коси на монах отшелник. Настанихме се в станцията, където заекът послушно изчака да оправя багажа и хукнахме да си играем навън сред цветята и еличките.

Посрещна ни свежест и уединение, каквито човек може да намери само в планината. За няколко минути от чистия въздух ме заболя глава, но уверено закрачих в свежия ден, а заекът, скрит в джоба ми, току подаваше глава, за да може вятърът да духне мустаците му. Вървяхме из гората, двама откриватели на пътеки, аромати, звуци и гледки. Прекрасно е усещането, че ти си първи минаваш от някъде. Усещане подсилено от невидимите паяжини, които подобно на воал, на всеки няколко метра разкриват нови природни картини пред нейните възхитени любители. Гостоприемна беше гората, постла ни своя мек килим и ако човек се загледа надолу ще открие цял свят населен с пратчетовите „Килимени хора“.

Изкачихме едно хълмче и се озовахме на няколко крачки от две пасящи кафяви кончета. Човешкото в мен замръзна при вида на тази природна картина, но конете сякаш ми казаха: „Не стой така, та нали и ти си част от този прекрасен свят,“ когато се приближиха и все така спокойно продължиха да хрупат трева от двете ми страни. Заобиколен от природата, в най-чистия смисъл на думата, поне до колкото си представям, аз ликувах, а заекът в джоба ми издаваше онези леко цвърчащи звуци, така характерни за малки животни в особено приповдигнато състояние на духа.

Не знам дали сте виждали как кон пасе сам сред природата. Аз не бях. Главата се навежда и търси, избира вкусните треви. Устните се разтварят и придърпват леко зеленината към зъбите. Там вътре се чува едно почти напевно хрущене, което се точи в мелодия, тук-таме разнообразявана от пръхтене. Диригент на тази серенада, направена специално за нас със заека, бе гъста конска опашка, която даваше тон на целия този ритъм.

Няколко капки дъжд ме накараха да погледна нагоре, където небето бе придобило цвят на стари терлици. Сбогувахме се с кончетата и тръгнахме да се прибираме. По пътя намерих парче кора от дърво и вечерта издялках лодка на заека да си играе. Той ми каза мерси и ме целуна за лека нощ преди да се свие при мен в леглото.

(следва Ден втори)

Преди време Кадифения заек живееше в една горичка с другите зайчета и майка му всяка сутрин го пращаше да си играе с едно морковче в ръка. Това бяха едни много вкусни сладки моркови пълни с витамини, които Мама отглеждаше в собствена леха край хралупата им. Чудни моркови, истина ви казвам! Само дето Кадифения заек не беше безгрижен като останалите зайовци, а един такъв сериозен, леко нацупен и Мама много се притесняваше за него.

Един ден пощальонът донесе писмо пристигнало отвъд Океана. Беше от зайката, за която разказах в „Едно време в детската градина„. С много тъга тя разказваше на своите роднини (защото тя беше далечна братовчедка на Кадифения заек) за раздялата си с Кучето и описваше колко самотно е то. Като прочете всичко до последната дума, при това два пъти, Кадифения заек придоби още по-сериозен вид, върза си ушите на фльонга, сбогува се с Мама и взе първия самолет за България.

Заекът изчака търпеливо Кучето да отвори червената кутия, в която се спотайваше и когато две уши по-късно истината излезе на бял свят бе трудно да се каже кой от двамата е по-щастлив от срещата.

„Колко е хубаво да имаш приятели„, мислеше си Кучето часове по-късно, когато се беше сгушило до заека в очакване сънят да сложи край на този вълнуващ и изморителен ден. Кадифения заек много хареса местенцето върху гърба на Кучето и още първия ден получи заслужена туристическа обиколка на цялата къща. Щастливо виранало опашка, Кучето му показа всяко интересно ъгълче и разказа какво прави животът там специален – обичта. „Да бъдеш обичан значи да си специален за някого, който те познава и приема такъв, какъвто си,“ помисли си на глас Кучето и близна Кадифения заек по муцунката.

С времето те всички станаха много специални за мен – приятелите, които обичам и пълнят стаята ми с положителни емоции, дори със самото си присъствие. За такива неща обичам да пиша.

Беше един хубав 12-ти май през 2008-а година. За Кучето и новия му приятел Кадифения Заек той започна ето така:

Сгушени, децата поспаха до към обяд, когато Кучето се прозя лениво и топлият му дъх сякаш опари нежните меки уши на Заека, който примлясна, издаде един специфичен за мързелуващи сънени животинки звук и се сгуши в меката козина на Кучето. Изминаха още петнайсетина минути и изпод завивката се появи едно ухо, но почти веднага се скри. След минута ушите вече бяха две, а след тях дойде и самият Заек, малко рошав и както винаги нацупен. Кучето още спеше. Заекът се промъкна тихо на плюшените си меки крачета, извади тортата от хладилника, докато междувременно Розавото Куче (за него и за това как Кадифения заек се появиха ще разкажем друг път) наду 2 балончета – едно жълто и едно зелено. Със задружни усилия, и без да опърлят безценните си кожухчета, двете деца украсиха тортата с 5 свещички и отидоха да събудят Кучето.

А то, милото, много им се зарадва и се почувства най-специалното куче на света. Особено, когато получи шапка с надпис „Честит рожден ден“ и цял ден бе в центъра на вниманието.

Със задружни усилия, както правят добрите приятели, децата духнаха свещичките и си пожелаха да са много обичани и дълго да си играят. А това е точно нещото, което всяко дете би си пожелало и само една плюшена играчка може да има завинаги. Завинаги е ужасно дълго време.

Тортата беше много вкусна! Сладкарници „100 грама сладки“ (минути за реклама) си знаят работата. Освен учтивия персонал и доброто опаковане, сладките произведения в мнозинството случаи са много вкусни. Даже понякога ми идват прекалено сладки, но познавам доста госпожици, за които изразът „прекалено сладко“ не съществува.

Тортата беше подарък от Розовото Куче, а Кадифения Заек изненада рожденика с много интересна книжка за своите приключения.

Много хубаво се получи празненството, а аз им се радвах и снимах, за да ви разкажа в картинки как плюшените играчки по цял свят празнуват рождени дни и се забавляват. Сигурен съм, че ако имате у вас някое подобно животно, то не пропуска да отбележи времето, в което живее и е обичано от своите приятели.

Според официалния му етикет, Кучето е родено под името Боррис (написано с две „р“ вероятно, за да звучи по-ръмжащо) на 12-ти май 2003-та година. Следват 2 години обвити в мистерия, в които Кучето тъжно обикаля по света и никой не го иска, никой не го обича. Причината се крие във факта, че то е по-различно от другите кучета, защото си няма механизъм и не издава звуци, нито си мърда ушите и езика. Сигурно за много деца то е изглеждало мъртво. Но Кучето не губело надежда, защото за всеки от нас някъде там има същество, което ни обича много и от сърце. Историята често доказва, че наистина е така.

Средата на октомври 2005-та година Майо намери Кучето свито на кълбо в един магазин за играчки, гушна го и разбра, че е за мен. Така на 22-ри октомври се запознахме след една театрална постановка, по време на която то седеше кротко свито, или по-скоро опаковано, в една торбичка. И за мен той беше най-хубавия и пухкав приятел на света. Бързо решихме, че Боррис е твърде неспециално име за любим плюшен-приятел-куче и го нарекох Кучето и така си и остана. На мястото, където беше механизма, сега Кучето си има удобен джоб за всякакви полезни пособия. Заобиколен от толкова обич и хубави емоции Кучето за нула време се преобрази в жизнерадостно изплезено същество, каквото си го знаем и до днес.

С времето без да искам му счупих ушите, та сега се веят свободно и той много обича да подскача нагоре-надолу и да усеща как се движат от вятъра. Освен това много държи да се сгушва, докато чета книжки, защото е любопитен и макар че не може да чете, разглежда картинките с удоволствие. Много е хубаво зимата да се събуждаш сутрин до едно топло куче, което винаги мрънка и иска да си полежи още мъничко. И понеже много го обичам и глезя, често го оставям да се въргаля, докато се занимавам със сутрешния тоалет.

Едно от най-приятните неща на света е да си полежиш сутрин още малко в леглото!

Ще напиша тук нещо прекрасно, нещо гениално, нещо малко философско и много плюшено. Нещо, което само една детска играчка може да каже. Нещо, което прочетох в книжката за Кадифеното зайче (The Velveteen rabbit). А то започва ето така:

„What is REAL?“ asked the Rabbit one day. „Does it mean having things that buzz inside you and a stick-out handle?“

„Real isn’t how you are made,“ said the Skin Horse. „It’s a thing that happens to you. When a child loves you for a long, long time, not just to play with, but REALLY loves you, then you become Real. It doesn’t happen all at once. You become. It takes a long time. Generally, by the time you are Real, most of your hair has been loved off, and your eyes drop out and you get loose in the joints and very shabby. But this things don’t matter at all, because once you are Real, you can’t be ugly, except to people who don’t understand.“

Обичам си Кучето. Истински.

Тази година стават три лета откакто Кучето и аз сме заедно. И понеже, както знаем, кучешките години се умножават по 7, за да се изравнят с човешките искам да ви запозная с едно момиче, което беше много близък приятел на Кучето в детската градина:

Въпросната Зайка-кокетка, както се вижда от снимката, има чудна рокличка с дантели по рамото и свенливо е скрила мека заешка опашка отдолу, като едно истинско сериозно момиче. Според родословното си дърво Зайо е принцесата на зайците. Освен това има най-меките лапи на света и панделката много и отива.

За съжаление след детската градина тя замина да учи и живее в чужбина и тогава Кучето много плака и си бърса сълзите с ушите, докато подгизнаха целите. Много тъжен период за Кучето и аз още повече го обичах и прегръщах.

И както завършва в леко перифразиран вариант „Мечо пух“: „Но където и да отидат, каквото и да им се случи, едно Куче и неговото Зайо винаги ще си играят.“

Всели плезещи се мартенски поздрави от Кучето!

Мартенски, защото, както се вижда, все още не си беше вързал мартеницата, но му намерих хубава цъфнала вишна и се погрижих за това. Снимката е малко старичка, но той така дружески маха с ухо, че нямаше как да не я кача.

Понеже Кучето нещо не очарован от факта, че рожденият му ден съвпада с моя и покрай цялата дандания не получава необходимото внимание, а за подаръци да не говорим, решихме да променим неговия и събитието предстои да се случи през месец май!

Очакваме гости от чужбина и съм му поръчал специален подарък от интернет. Разбира се, ще има и торта и голяма веселба. Той заслужава!

Козметиката, която използвам аз:

дезодорант

парфюм

течност за уста срещу зъбна плака

паста за зъби

сапун

шампоан

душ гел

лосион против изпотяване на краката

течност за почистване на лицето

лосион за след бръснене

Козметиката, която използва баща ми:

сапун

шампоан

О де Колон

Градинката около гробницата на първият български княз – Александър 1 Батенберг се намира в центъра на София и е много приятно зелено място отделено от околния свят с огради. Освен спокойно настанилите се птици по високите дървета и тихия ромон на чешмата, малко неща пречат на спокойствието на този български владетел.

И като че ли цялата тази хармония би била невъзможна ако го нямаше живото присъствие на две рижави котета, едното по-тъмно, другото по-песъчливо. Тези два господаря на градинката са едни мързеливи пухкави гальовни същества, които често могат да бъдат видяни как се припичат на слънцето или си играят търкаляйки се в прахта. Понякога дори си канят гости от съседните улички и не рядко могат да бъдат видяни в съмнителната компания на котараци от други разцветки как обсъждат злободневни теми и се излежават досущ като древноримски императори.

Накрая да предупредя за всички, които ще се втурнат да ги търсят, въпросните писани предпочитат задната част на гробницата и избягват да се показват откъм главния вход. За радушното ви посрещане неимоверно би помогнало ако носите разни вкусотии за хапване.