Преди време Кадифения заек живееше в една горичка с другите зайчета и майка му всяка сутрин го пращаше да си играе с едно морковче в ръка. Това бяха едни много вкусни сладки моркови пълни с витамини, които Мама отглеждаше в собствена леха край хралупата им. Чудни моркови, истина ви казвам! Само дето Кадифения заек не беше безгрижен като останалите зайовци, а един такъв сериозен, леко нацупен и Мама много се притесняваше за него.
Един ден пощальонът донесе писмо пристигнало отвъд Океана. Беше от зайката, за която разказах в „Едно време в детската градина„. С много тъга тя разказваше на своите роднини (защото тя беше далечна братовчедка на Кадифения заек) за раздялата си с Кучето и описваше колко самотно е то. Като прочете всичко до последната дума, при това два пъти, Кадифения заек придоби още по-сериозен вид, върза си ушите на фльонга, сбогува се с Мама и взе първия самолет за България.
Заекът изчака търпеливо Кучето да отвори червената кутия, в която се спотайваше и когато две уши по-късно истината излезе на бял свят бе трудно да се каже кой от двамата е по-щастлив от срещата.
„Колко е хубаво да имаш приятели„, мислеше си Кучето часове по-късно, когато се беше сгушило до заека в очакване сънят да сложи край на този вълнуващ и изморителен ден. Кадифения заек много хареса местенцето върху гърба на Кучето и още първия ден получи заслужена туристическа обиколка на цялата къща. Щастливо виранало опашка, Кучето му показа всяко интересно ъгълче и разказа какво прави животът там специален – обичта. „Да бъдеш обичан значи да си специален за някого, който те познава и приема такъв, какъвто си,“ помисли си на глас Кучето и близна Кадифения заек по муцунката.
С времето те всички станаха много специални за мен – приятелите, които обичам и пълнят стаята ми с положителни емоции, дори със самото си присъствие. За такива неща обичам да пиша.
